Перспективи за едно ново знание
В миналата статия[1] ние се опитахме да изтъкнем някои съвременни научни, философски и религиозни проблеми, които неизбежно клонят към чисто окултни разрешения. За да бъде характеристиката на духа на нашето време по-пълна, необходимо е да разгледаме и няколко по-общи положения.
След войната, в всички области на живота настъпи криза. Кризата требваше чрез словото и печата да се уясни, а чрез дело – да се преодолее. В уясняването на тази криза, както и в всяко човешко дело, се очертаха и крайности. Мнозина захванаха да виждат криза и там, дето тя още не съществуваше, а за някои кризата стана любима и модерна тема...
Но, независимо от крайностите на този модернизъм, не можем да не констатираме – според единодушните свидетелства на всички авторитетни източници, че в основата на европейската култура настъпва някаква криза, която причинява необяснимата на пръв поглед обща безпътица.
Външно – в Европа (включително и у нас) всичко върви като преди войната. Старите институти са запазени, разните клонове на производството се разрастват, всички работят и все пак липсва нещо. Няма оня ентусиазъм, онова въодушевление, оная самоувереност, които придружаваха творчеството преди войната... Разслабиха се ръководните творчески начала.
Това констатира всеки мислещ, който може да се издига над личните, професионални и политически интереси.
Най-сполучлив изразител на туй състояние в днешна Европа е безспорно немският културен философ Освалд Шпенглер. Нашата задача не е да излагаме възгледите на Шпенглер, но разглеждайки духа на новото време, ние в никой случай не можем да ги пренебрегнем.
Шпенглер написа в края на войната едно съчинение под заглавие „Untergang des Abendlandes” („Залеза на Запада”). Това съчинение, според общите признания, е едно от най-оригиналните и най-значителните на нашето време. Някои го поставят по-rope от съчиненията на Ницше, Иполит Тена и др. големи мислители. Шпенглер не казва може би нещо ново, но пръв посочва неща, които са тъй-очевидни и които все пак ние не сме виждали[2].
Два са най-характерните пункта в учението на Шпенглер – неговото ново схващане за „прогреса” и неговата идея за предстоящата културна роля на славянството. В тия два пункта се кръстосват и главните мотиви, движещи духа на новото време.
По какво собствено се различава Шпенглеровото от традиционното схващане за .прогреса?
Според традиционното схващане, историята на човека започва с предполагаемия първобитен човек, минава каменния, бронзовия, железния период, „полукултурните” източни народи, Гърция, Рим, средновековието и стига своя връх в наше време в западноевропейската култура. – Според това схващане прогресът е едно непрекъснато развитие, при което придобивките на всяка предидуща култура се предават изцяло на по-следващата и по такъв начин, индивидуалните особености и границите между отделните култури се обезличават.
Ние всички сме научени да мислим така. А освен туй у нас неволно се е сложило убеждението, че център на историята, културата и едва ли не на световното развитие сме ние европейците. Всичко извън Европа е второстепенно и незначително.
Шпенглер не е съгласен с подобно схващане. – Всяка култура според него представлява един жив организъм със своя душа и свои характерни особености Всека култура има ясно очертани начало, възход, кулминационна точка, упадък и край. Или образно казано, има своя пролет, лято, есен и зима. Индивидуалните особености на една култура се изразяват в нейната наука, религия, философия, изкуство, обществен живот и др.
Ако хвърлим следователно общ поглед в историята, ще видим не правата линия на един непрекъснат напредък, а ред отделни култури, които подобно цветя в полето растат, цъфтят и увяхват едно до друго и все пак остават винаги разделени. Египет, Индия, Персия, Асиро-Вавилония, Гърция, Рим – това са култури възникнали, развили се и изчезнали. И нашата западноевропейска култура, подобно всички предшествуващи култури не може да прави изключение от този общ исторически закон. Рано или късно, по необходимост тя ще прецъфти и залезе, за да отстъпи местото си на следваща нова култура.
В подкрепа на това свое схващане Шпенглер привежда маса доказателства и прави интересни заключения, от които за нас следното е особено характерно.
Една култура, казва той, е към своя край, когато навлезе в епохата на цивилизацията. Под „цивилизация” Шпенглер разбира оня период от живота на една култура, през който творческите сили я изоставят и тя живее за сметка на миналото. В Европа днес няма вече живи гениални творци. Ние се възхищаваме от Кант, Гьоте, Вагнер – но те са вече в миналото. Днес в Европа има дипломати, политици, икономисти, инженери, юристи, чиновници – но това не са хора, които творят духовни ценности. Те само повтарят и разтеглят създаденото от същинските творци в миналото. Днес е останало едно – да се издигат паметници, да се пишат биографии и празнуват юбилеи на ония, от духовното наследство на които живеем.
И не може според Шпенглер да бъде другояче, защото ние навлизаме вече в епохата на цивилизацията на западно-европейската култура – епоха на неизбежно обезличаване, механизация и упадък.
Ние няма да се спираме на другите Шпенглерови доказателства – особено на интересните съответствия, които той изтъква между упадъчния период на античния свят и нашето време, както е, например, паралелизма между историческата роля на Александър Велики и Наполеон, на Аристотел и Кант, на някогашните циркове и турнири и днешните гимнастика и спорт и т.н. Но едно можем да констатираме, че и без да знаем за съществуването на Шпенглер и без да разполагаме с неговия сложен философски апарат, наблюдавайки днешната действителност, по един елементарен път можем да стигнем до същите заключения.
И наистина, кой би могъл да каже, че днес имаме вдъхновени творци в същинския смисъл на тази дума? Има ли днес идеали, които недвусмислено въодушевяват всички? Отиват ли днес въжделенията на младежи, имащи възможност да добият висше образование, по-далеч от интересите на един адвокат, техник, агроном, висш чиновник – професии, характеризиращи упадъчния цивилизационен период на културата? – Не е ли политиката днес едно от най-разпространените занятия? – според Шпенглер също упадъчен признак. А кой може да отрече, че голяма част от новите поколения е издребняла и че посредствеността и грубият егоизъм заемат все по-широки размери във всички области на живота?
И цял ред други признаци, които ние тук нямаме възможност да изброим, свидетелствуващи за един не частичен и скоропреходен, а общ и органически културен упадък, озадачаващ всички искрено и дълбоко мислещи.
*
Между новите научни, философски и религиозни проблеми, изтъкнати в миналата статия, които констатираме да възникват вече в нормалния наглед европейски живот и идеята за упадъка на запада, която не е още за всички тъй убедителна и очевидна – безспорно има дълбока връзка. Нека се опитаме да я разгледаме макар и бегло.
Днешната наука, в която западноевропейската култура стигна своя връх, почива в основата си на едно противоположение – субект и обект на науката. Субект е човекът, обект е вселената. Човекът застана срещу вселената като нещо различно от нея. Той помисли, че е независим и дори се опита да завладее природата. Човекът помисли, че сам твори културите и прогреса и че е разбрал същината на световното развитие.
Доказателства за това имаше много и той не можеше да не вярва. Нему се обясни нагледно и убедително, как някога от равномерната мъглявост, която е изпълвала цялата вселена, са се образували отделни въртежи-ядра, а от тия ядра –системи от слънца и планети... Как в далечното минало върху нашата планета от неорганическите, физикохимически процеси са се зародили първите елементарни организми, как от тях е възникнало растителното и животинско царство, венец на които е човекът, създателят на културата и прогреса...
Всичко беше убедително и битието на човека ставаше от начало до край ясно като на длан...
Но, въпреки тая яснота – той не остана доволен, защото имаше много необяснени факти. Тия факти постепенно родиха мисълта и затвърдиха убеждението, че логиката на човешкия ум не съвпада винаги с логиката на живота. Логическият извод беше, че от началото на историята до ден днешен имаме непрекъснат материален и духовен прогрес. Фактите показват все по-очебийно, че древни народи, които ние сме научени да смятаме за „полуварварски" и „гюлукултурни", в материално отношение притежавали големи технически средства и градели паметници и храмове необясними за днешните архитекти. Логическият извод беше, че в духовно отношение, вследствие непрекъснатия напредък, днес ние знаем за света повече от всеки друг път и притежаваме несравнено по-голямо нравствено съвършенство. Фактите показват, че днешният морал, сравнен с тоя на етичните и религиозни школи на много древни култури, стои несравнено по-ниско. Логическият извод беше, че душевните явления се свеждат изцяло към физикохимическите процеси в мозъка и зависят изцяло от тях. Фактите показват, че душевните явления по естество са коренно различни от материалните и имаме дори основания да допуснем, че могат да съществуват независимо от тях.
И много други факти, психологически и исторически, които ние тук нямаме възможност да изброим, изправиха днешния човек пред едно голямо противоречие със себе си. Това противоречие стана особено ясно, когато възникна идеята за общия упадък на запада. Чак след като беше изградил още една култура и усети нейния упадък, той погледна малко по-другояче на историята и схвана, че твори не това, което той иска, а това, което му диктува някаква по-висша творческа воля, чийто план далеч надминава границите на човешкия ум и предвидливост. Едва сега човекът започна да разбира, че той не е нещо различно и противоположно на вселената, а напротив, проникнат от нейната същина и план. За него стана ясно, че неговата представа и знание за света са обусловени от 5-те му сетива и че преди да разреши загадката на битието, той трябва да се справи със собственото си несъвършенство и да изучи по-пълно собствената си същина, която е може би тъждествена със същината на вселената. И наистина, в живота на днешния човек, който противополага себе си на света, стават понякога странни работи.. Той може да ви разправи подробно какво има на северния полюс или на остров Цейлон без да е ходил там, но да не съзнава ясно взаимодействието между мислите и чувствата, намиращи се в самия него, диктуващи неговото поведение и съдба. По външния път на днешната наука човек узна за много и много работи, но забрави собствената си същина, която е най-близо до него. Търсейки същината на битието извън себе си, човекът преброи звездите, обходи земята, описа минералите, растенията, животните, проучи старите паметници и документи, създаде много работи, но не намери това, що търсеше. И днес, след като е изходил всички пътища отвън, той, според свидетелствата на много данни и признанията на много авторитети, отново се връща при себе си... Затова и една от най-характерните черти на новите научни, философски и религиозни проблеми е тая, че те без да отричат досегашните външни придобивки, се насочват към самия човек. И днешният човек, вглеждайки се в себе си, анализира своето досегашно познавателно оръдие – интелекта, –когото намери за недостатъчен и едностранчив и му потърси допълнение – интуицията, но, забележете, пак в себе си. Днешният човек поиска да узнае какво е по-точно естеството на времето и пространството, които наглед съществуват обективно извън него, и разбра, че те зависят от собствените му възприемателни способности.
Днешният човек, търсейки истината, преминава вече неусетно от външното противопоставяне себе си на вселената (характерно за днешната наука са нейният субект и обект) към едно задълбочаване в себе си, в посока на старата мъдрост, според която човекът (микрокосмоса) по същество е тъждествен с вселената (макрокосмоса)...
Тоя е крайният извод, до който са стигали всички големи мъдреци и религиозно-нравствени гении, които са препоръчвали на хората да проучат преди всичко себе си...
Какъв е съвременния смисъл на това връщане към себе си, което се вече извършва, ние може да разгледаме в една специална статия. Тук ще кажем само, че то може да се обоснове еднакво от гледище на науката, философията, религията, изкуството и културата изобщо, крайните изводи на които образуват едно голямо и синтетично знание, началата на което се вече очертават във всички области на живота, който е в основата си един и може да се обясни само с едно единно знание.
Вел. Вл.
---------------------------------------------------------------------------------------
[1] ,,Проблеми на новото време” - ,,Житно зърно” r.Ill кн.1.
[2] Върху оценката на Шпенглеровото учение от окултно гледище ние вероятно ще се върнем нататък.
